Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.12.2017 15:08 - Сид - torrent 04
Автор: pitatlimedejzorata Категория: Регионални   
Прочетен: 583 Коментари: 2 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

1952

То, Мазето, беше огромно широко и високо. Било е винарската изба на чичо й в добрите му години. Пълно е било с дъбови бъчви за вино, подредени в редици и на етажи. Тя не го помнеше такова. Някъде в най-детските й спомени се мержелееха няколко такива бъчви, но когато почна да го посещава всеки ден, вече нямаше ни една. Личаха само гнездата им. Сега беше нафрашкано с всякакви вехтории и стари мебели, пълни с най-различни вълнуващи едно дете неща. Например чинии и чаши, газени лампи, стъклени буркани със затворени в течност някакви мътилки, една грамадна кутия с нови неподострени още моливи, други кутии с празни бели листове, купчини стари вестници подвързани в зелени табаци и дори едно дървено сандъче, пълно с цигарени кутии. Неразпечатани. Тя беше „изследвала” всичко това. С позволението, по-скоро с мълчаливото съгласие на чичо си.

На едната страна на мазето над разпадащи се вече гардероби имаше стар зидан перваз от камъни и върху него бяха подредени няколко сандъка. Нямаше как да се качи до тях и затова те не й бяха интересни. Докато един ден й направи впечатление, че в последния гардероб от редицата, кутиите бяха подредени върху рафтове, приличащи на стълба. Извади всички кутии на земята и когато свали тези от последния най-горен рафт видя, че тук таванът на гардероба липсваше. Той беше отворен нагоре. Това беше пътят към „втория етаж”.

Изобщо не дочака чичо си, за да пита може ли да го „разглежда”. Сандъците не бяха заключени. Бяха пълни с книги. Нямаше сила на света, която да й попречи да ги види. Горе на перваза беше тясно и ниско. Трябваше да пропълзи на колене над втория сандък, за да може да отвори първия и извади книгите от него.

Страхотия! Дебели книги на нечути автори - Майн Рид, Карл Май, Емилио Салгари, Жул Верн, Виктор Юго, Александър Дюма, Лев Толстой, Фьодор Достоевски, Михаил Булгаков... Подредени, чакащи своя читател. Нея! Трябваше да ги прибере на мястото им в първия сандък, за да може да отвори втория. Занаизважда: Кант, Декарт, Ницше, Дарвин, Маркс, Фройд,  Данте...

Гласът на майка й я извади от опиянението. Викаше я за нещо. А когато й се показа, майка й изпадна в ужас. И имаше право – цялата й рокля беше станала сивкава, главата й потънала в паяжини, а краката и коленете й – черни.

- Къде си била, за Бога?

- В мазето на чичо. Намерих книги!

- Какви книги? Боже, ще ни вкараш в беля! Прибирай се бързо, докато никой не те е видял такава. Веднага в банята! И няма да излизаш, докато не се върна. Отивам да повикам чичо ти от ресторанта. Книги... Боже мили!

Беше повече възхитена, отколкото уплашена. Когато чичо й дойде по спешност, нещата се поуспокоиха - майка й най-вече.

Не й се скара, не беше изненадан:

- Значи си намерила пътя до горе. То се очакваше. Пък и ти е време. За някои от книгите. Но докато прочетеш тях, ще пораснеш още, за да разбереш и останалите.

- А, че аз ще ги прочета за нула време. Колко му е!

- Да, бе! Това не са книги, дето като ги прочетеш веднъж, ги хвърляш и забравяш. Това са истински книги. Такива, дето се четат цял живот. Като пораснеш още, ще разбереш. Сега е време да започнеш.

Не го разбра, затова не му и възрази.

 

На другия ден, след години разминаване по двора, баща й и чичо й, двамата братя, се събраха, за да свършат обща работа. Извадиха книгите от първия сандък в мазето и ги складираха в стаята й на втория етаж. Тези книги бяха вече нейни. Чичо Ангел й ги подаряваше.

Когато свършиха прехвърлянето, двамата седнаха долу в холчето да пийнат по чаша вино. Не бяха разговорливи, но при наздравицата се гледаха в очите. От баща си знаеше, че така се прави при приятели. Майка й се въртеше около масата и „грееше от щастие”. Беше го прочела някъде наскоро, но чак сега разбра значението му. После чичо й остана на вечеря. Когато помагаше на майка си да прибере чиниите, я чу да си говори: „Боже, откога не се е случвало! Благодаря ти, Боже!”.  

След седмица баща й донесе от строежите няколко рендосани дъски и скова от тях етажерка. Боядиса я с кафява боя и я лакира. Тази етажерка и досега стоеше здрава и вършеше работа. В стаята на Борис беше. На нея стояха учебниците и тетрадките му. А книгите на чичо й, всичките вече, бяха наредени в холната гарнитура зад гърба й. Тя продължаваше да ги препрочита. Както беше казал чичо й преди трийсет години.

Такива бяха спомените й от пети клас. След две-три години обаче разбра, че уплахата на майка й, когато я видя такава изцапана след намирането на книгите в мазето, е имала съвсем реална причина.

 

1955

Системното четене даде своите резултати. Тя беше станала всепризнатия спец по български език сред съучениците си, а което я ласкаеше повече, и пред българичката. Нейните литературни анализи и правописа й неизменно бяха давани за пример. Иванова, така се казваше учителката по български, направо се гордееше с нея, макар приноса й да беше мъничък. Той, ако беше голям, и другите й ученици щяха да бъдат отличници по български...

Трябва да беше есента. Спомняше си, защото като се прибираше към къщи плачеше, а дъждът измиваше сълзите й и не си личеше пред минувачите, че плаче насред улицата.

Не си спомняше точно защо, но в часа по български език Иванова им препоръча да прочетат „една нова книга на съвременния български писател Димитър Димов – Тютюн”. Била много хубава. Щяла да стане класика. Вярно беше. Този роман така й беше станал интересен, че можеше да издекламира наизуст цели пасажи от него. И сега включително. Но не беше „нова книга”. След като чичо й постави началото на „нейната библиотека”, баща й започна да попълва празното място на етажерката. Една от първите книги, които й купи, дали не беше първата, бе именно „Тютюн” на Димитър Димов. Оттогава бяха минали повече от две години. Е, това и каза на Иванова. Че има тази книга в библиотеката си отдавна и че я е чела. Не мислеше да се хвали, нито да  опонира. Просто съобщаваше една необорима истина.

Но Иванова почервеня, после каза твърде злобно, че това не може да е така. И вероятно, за да я изобличи в лъжа, я накара да каже за какво се разказва и кои са главните герои в нея. Едва ли можеше да й зададе по-прост въпрос! Заразказва. На първата минута обаче беше спряна много остро:

- Главната идея не е да се покаже зараждането и формирането  на капиталистическото общество в България, а неговата историческа обреченост в света и неизбежното възмездие над него, което се осъществява от работническата класа. Положителната героиня в романа не е Ирина, а Лила.

Можеше да се съгласи с тълкуването за историческата роля на пролетариата, както го учеха по история. Тя беше прочела романа на един дъх, пленена от майсторството на разказвача, а не като поучителна книга от която трябва непременно да извади някакъв извод или потвърждение. Обаче в „Тютюн” нямаше героиня на име Лила. Категорично!

- Другарко Иванова, в романа „Тютюн” няма Лила. За една и съща книга ли говорим?

- Как можеш да ми задаваш такива въпроси! Значи ти ме лъжеш, че си чела книгата! Или си я започнала и си я захвърлила недочетена! Жалко! – Иванова  почти пищеше истерично. Гласът й сигурно се чуваше чак на двора.

Тя със сигурност щеше да спре да спори, защото уважаваше учителите си, включително и Иванова. Но не можа да понесе обвинението, че е започнала и захвърлила недочетена нейната любима книга. Любимата й книга!

- Аз не лъжа, другарко. Чела съм романа „Тютюн”. Вие не сте го чели.

- Вън! Вън! Утре баща ти да дойде в училище. Не, майка ти! Не искам да говоря с враг на народа!

- Враг на кого? Ама как враг на народа? Ама...

- Няма „ама”. Гад капиталистическа, на него си се метнала. Нищо чудно! Но ще видите вие!

Вървеше по улицата към дома и плачеше неудържимо. Добре, че валеше дъжд.

В къщи нямаше никой. Майка й и баща й бяха на работа. Рева от яд и неразбиране десет минути в стаята си, после още две долу в хола и тръгна да търси чичо си. Намери го в ресторанта.

Сервираше на някакви хора, но моментално ги заряза като я видя. Вкара я бързо в кухнята:

- Сядай тука. Чакай ме. Ще се върна веднага. До тогава да си се успокоила.

Наистина се върна почти веднага. Носеше пълна чиния, която миришеше много приятно. Чак сега почувства, че е гладна. Понечи да разказва с пълна уста, но чичо й я прекъсна почти весело:

- Яж сега. После ще разказваш момичешките си истории.

Само в началото на разказа й, той си позволи да вметне: „А, значи не е любов! Щото ако беше, нямаше да мога да помогна. Не ме бива по тия работи.” После стана много напрегнат, а когато тя стигна до врага на народа, побледня целия.  И ето какво каза:

- Момиче (винаги я наричаше така, най-много да добави „моето”), работата е сериозна. Много глупава, но сериозна. Най-напред. Димитър Димов е писал два пъти „Тютюн”. Баща ти ти е купил истинския роман, първия. После обаче тези, които управляват държавата, не харесали извода, който и ти си си направила. Притиснали писателя да промени малко съдържанието. Той нямало как да не се съгласи, защото иначе нямало да види рожбата си жива. Говоря образно. Така се появил вторият „Тютюн” за който по-верен е изводът на твоята другарка Иванова. И там Лила има. Една партизанка, която няма как да не е положителната героиня. И двете сте прави, но само на теория. Защото официално първи „Тютюн” няма. Вторият е единственият и верният, така че ти ще трябва да се извиниш на другарката Иванова.

- Изключено! Не съм лъгала. Моят „Тютюн” е първи, нейният е втори. Така че тя ще се извинява.

Чичо й отпусна ръцете си в скута, раменете му се свиха и въздъхна дълбоко. Толкова дълбоко и толкова тъжно, че за момент с очите си видя отворен един бездънен, черен, непрогледен, безнадежден свят. Физическа болка удари мозъка й. Какво се случваше? Спорът с учителката тук изобщо не можеше да участва.

- Но, чичо, защо?...

Ето пак този мрачен свят!

- Защото трябва да научиш много неща, които не знаеш. Обещавам ти, че ще разкажа. Длъжен съм аз да го направя, а не брат ми, твоят баща. Който е разлял виното, той трябва да го избърше! Но няма да стане веднага. Постепенно, дълга история е. А сега слушай какво трябва да направим днес и утре. Аз ще разговарям с твойта Иванова. Не питай засега защо. Баща ти не е надписал романа, нали!

- Не е.

- Добре. Ето, че има полза от този негов навик. Аз ще го надпиша довечера. „На моята мила племенница” или нещо такова. Така ще излезе, че аз съм ти го подарил, което пък ще бъде обяснението за пред Иванова защо се явявам вместо баща ти. Все пак после, за да заглъхнат съвсем нещата, ще трябва да потиснеш гордостта си, колкото и да си права, и да се извиниш. Обещай ми!

- Добре, чичо! Обещавам да се извиня. Но аз съм правата, нали?

- Ох... Ти си правата. Че кой друг? Я, така и така много знаеш, да вземеш да ми помогнеш да напишем вечерното меню.

- Ама нали ресторанта е твой? Ти ли си пишеш менютата?

Чичо й пак въздъхна дълбоко, но заядливо каза:

- Ако продължаваш да задаваш твоите въпроси, до довечера от въздишки ще събера тухлички за една стена на къщичката ми. Като чичо Тиквичка.

На другия ден сутринта веднага я викнаха при директора. (Не можеше да си спомни името му, но беше нещо зверско.) И Иванова беше там. Нападна я с обвинения, които нямаха нищо общо с литературния спор, който ги беше предизвикал - позволявала си да поставя под съмнения прогресивността на „нашия социалистически строй”, омаловажавала саможертвата на героите му „вероятно умишлено”. Което говорело за „деформация на светогледа й” и необходимост „тази тенденция” да се пресече „веднъж и завинаги”. Тя не разбираше нищо. Само плачеше от яд, обида и безпомощност.

Такава я завари чичо й. Изглежда се познаваше с директора, защото онзи стана да се ръкува с него, а после прие молбата му да й разреши този ден да си отиде в къщи. „И без това в такова състояние няма да може да съсредоточи в учебните часове.”

Денят приключи успокояващо. Чичо й беше успял някак си да уреди нещата. Нелепите обвинения бяха снети и всичко се сведе до едно недоразумение. Което всъщност беше вярно. Едно недоразумение в което тя се бе държала към учителката си непочтително. Което не беше вярно и последвалото извинение не бе искрено.

Така тя се срещна за първи път с хорската, с „житейската” справедливост и нейната пълна необвързаност с истината. Освен това дори съвсем нелепи, лъжите и клеветите не изчезваха. Те бяха действия, сравними с отсичането на едно дърво – сравнението беше на майка й. Дори и да го боцнеш на същото място, откъдето е отсечено, то вече е мъртво. И не се знае дали ще се хванат отново корени за ново, следващо!, потомство.

Какво правехме с определението към баща й „враг на народа”? Какъв враг? На кой народ? Така необективна ли би била Иванова, ако бяха от един народ? Другарката Иванова от друг народ ли беше? Ако имаше един български народ, защо Димитър Димов трябваше да пише романа си два пъти? Кой от народите беше лишен от „нейният” „Тютюн”? Какво значеше заканата „Ще видите вие”? Докъде се разпростираше? Всички ли българи я споделяха? За нея отнасяше ли се?

Кого да пита?




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. gardener - Браво, какво съвпадение
03.01.2022 11:42
...смешно ми е през далечната 1974 годна и мен така ме изгониха един хубав ден с гад фашистка...
цитирай
2. pitatlimedejzorata - Не е съвпадение
03.01.2022 16:44
Такъв "подход" беше обичайното поведение на комунистите към останалите българи.
Интересен ми е въпросът дали сегашната "продължаваща промяна", не е съвпадение с онези времена.
Без да се впускам в разискване на подробности, мога ЕДНОЗНАЧНО да предскажа, че на юмруците няма да се отвори парашута. Те, комунистите, не са брашно за световна баница. Ето у нас например опитваха три пъти: 2 години сами с Виденов, 4 години в тройна коалиция "Станишев", 1.5 години с Орешарски. Сега Радев вече изхаби над година, за да се окаже по-назад спрямо това откъде тръгна. Единственото, което ни трябва, е ТЪРПЕНИЕ.
Толкова е лесно да се каже! Какво са още 2 години на фона на световната история, но това е 1/35 от личния ни живот...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: pitatlimedejzorata
Категория: Регионални
Прочетен: 461902
Постинги: 632
Коментари: 248
Гласове: 816
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031